Селото е първото българско пристанище по течението на река Дунав. То е и най-северното селище в България.
Реката е най-дълбока в непосредствена близост до българския бряг и корабоплаването, извършвано на фарватера, е откъм българския бряг. Това прави перспективно бъдещо възстановяване на пристанището, на което в миналото са акостирали гръцки и други търговски кораби, товарили зърнени култури от наличния склад до брега, както и пътнически параходи по линията Връв – Видин.
Най-старите сведения за заселване около Връв датират от началото на Бронзовата ера, около 3 век пр.н.е. Около 1 век, когато територията на днешна България е била част от Римската империя, в района на село Връв и град Брегово е бил разположен римски легион, защитаващ северозападната граница на империята от набезите на племената на север от река Дунав. За целта е била построена малка крепост (кастел) и селище (викус), известни като „Дортикум“, и местното тракийско население било романизирано.. Дортикум, който изпълнявал функцията и на важен митнически център за хора и стоки, минаващи по Дунава, а впоследствие и център за производство и търговия с керамични съдове, е бил многократно нападан и опустошаван от различни племена – даки, готи, хуни, славяни и авари, бил е и многократно възстановяван и укрепван от римляните, но със западането на Западната Римска империя престава да съществува. През VIII – X век се появяват сведения за малко славяно-българско селище. В по-ново време Дортикум се споменава в описанията на граф Луиджи Фердинандо Марсили (1658 – 1730) от пътуванията му по дунавските древни станции през XVII век. Въпреки че графът скицира и описва подробно мястото, мястото на античния кастел не е определено съвсем правилно. Малко след него, френският географ Жан Баптист Д’Анвий (1697 – 1782) поставя правилно Дортикум при село Връв.